Понятието за "вътрешното дете" описва онази част от нашето подсъзнание, която съхранява емоционалните травми от нашето детство. Това включва всички онези ситуации, когато не сме били изслушани или признати, когато сме чувствали, че нямаме значение.
Тези преживявания, които са попречили на изразяването на нашата истинска индивидуалност или са породили страх от живота, ограничават нашата естествена радост, връзка с другите и спонтанност.
Те са част от структурата, която може да потиска нашите креативни способности и откритост.
Това "вътрешно дете" обитава в нас въпреки възрастта, защото тези травми често остават неизлекувани и продължават да влияят на нашето развитие.
Персоналната ни идентичност остава нарушена, части от нея зреят, докато други остават в застой, което излиза наяве в нашето поведение и реакции.
Признаци на раненото вътрешно дете включват:
⦁ Критика или разпространение на слухове за други хора зад гърба им.
⦁ Налагане на негативни етикети или обиди.
⦁ Инфантилни реакции, като настойчивост всичко да бъде по нашите правила.
⦁ Незаинтересованост относно чувствата и последиците от действията ни върху другите.
⦁ Постоянно съревнование за внимание и признание.
⦁ Вечно неудовлетворение и стремеж към повече.
⦁ Неприемане на критика или нужда от постоянна самозащита.
⦁ Използване на тишината като инструмент за манипулация.
⦁ Черно-бяло мислене.
⦁ Самоотричане и търсене на външно одобрение.
⦁ Чувство на недоверие и търсене на скрити мотиви.
Признаци на здравословното вътрешно дете:
⦁ Игривност и жизнерадост.
⦁ Свобода, която ни позволява да прекарваме време в занимания, които ни доставят радост.
⦁ Умение да чуваме собствените си мисли, нужди и интуиции.
⦁ Самонаблюдение без критика и предубеждения.
⦁ Творческо изразяване чрез писане, рисуване, музика или танци.
⦁ Почивка и възстановяване, когато е необходимо.
⦁ Уважение към границите – както нашите, така и на другите.
⦁ Дисциплина в самообслужването и изграждане на саморазчитаща се идентичност.
Емоционалните рани на вътрешното дете са породени от липсата на внимание към дълбока вътрешна болка, която не сме осъзнали.
Първата стъпка към изцелението е осъзнаването на тези рани и поемането на лична отговорност за възстановяването.
Когато станем родители, тези рани могат да се активират, тъй като отговаряме за живота на дете, което зависи изцяло от нас.
Тази отговорност може да натисне стари, още неразрешени емоционални травми, но това е част от човешкия опит и не ни определя като лоши родители.
Важното е да свържем с нашето вътрешно състояние, да осъзнаем собствени реакции, за да не проектираме тези проблеми върху нашите деца.
Докато сме в период на съзряване, можем да си създадем дълбоки вярвания, които по-късно в живота могат да се окажат пречки за нашето благополучие.
Децата често вярват, че негативното поведение на родителите им е причинено от тях самите, карайки ги да се чувстват нелюбими или с недостатъци, въпреки че причините обикновено са външни за тях.
Като деца, получаваме много послания под формата на коментари, събития или реакции от възрастните около нас.
Често не сме в състояние да разберем света по друг начин, освен чрез средствата на нашия ограничен опит.
Липсата на насочване от възрастен може да доведе до изграждане на погрешни убеждения, базирани на детското тълкуване на събитията.
С времето тези ранни убеждения, които сме натрупали, всъщност могат да се превърнат в значителни пречки.
Когато израстваме, като деца нямаме необходимите когнитивни способности да разграничим личните вярвания от родителските.
Без осъзнато изследване на себе си, процесът на развиване на собствени ценности и идентичност може да бъде задържан.
В детството ни често се случва някой да отрече нашата версия на събитията, което се отразява отрицателно на доверието ни към интуицията ни.
Този вид отричане може да допринесе за създаването на съзависимост или склонност към толериране на токсични взаимоотношения, когато игнорираме вътрешните си интуиции и усещания.
Разбирането и осветляването на миналото може да помогне да излекуваме себе си и нашето вътрешно дете.
Да възвърнем доверието в собствената си преценка и да преоткрием истинската си същност е като ново начало и дава възможност за изграждане на по-стабилна идентичност и ясна връзка с нашето съществуване.
Много често, когато чувствата ни са твърде интензивни и няма кой да ни подаде ръка, се нагаждаме чрез различни механизми на защита, за да избегнем да се чувстваме.
Дисоциацията или отделянето от емоциите може да стане начин за справяне, който носим и в зрелостта. Свързването с вътрешното ни дете включва признаване и приемане на нашите емоции – позитивни или негативни.
Изразяването и приемането на всички свои емоции е съществена част от възстановяването.
Ние можем да създадем сигурна обстановка за себе си, за да позволим на тези емоции да излязат на повърхността. Това дава възможност за преживяване, което е базирано на нашето истинско аз, предоставяйки платформа за по-голямо себепознание и трансформация.
В личната ни работа по осмисляне на тези рани може да е полезно да разпознаем и осъзнаем съществуващите архетипи на вътрешното дете, с които се идентифицираме.
Тази саморефлексия може да ни помогне да разберем как нашите минали травми могат да влияят върху настоящето ни поведение.
За да се свържем с вътрешното ни дете, първо е необходимо да създадем сигурна среда, в която ще можем да го подканим да излезе на преден план, да си дадем разбиране и състрадание и да отговорим честно на въпроса „Какво чувствам в момента?“.
Вътрешното дете е мястото в нашето подсъзнание, където съхраняваме всички неудовлетворени нужди, потиснати емоции. Необходима ни е подкрепяща среда, за да могат тези потиснати емоции да излязат на повърхността. Емоции и чувства, които са базирани на минали преживявания, чиито последствия носим със себе си и които продължават да влияят на нашето настояще.
Една полезна стъпка в посока лечение е да започнем да наблюдаваме себе си в контекста на основните седем архетипа на вътрешното дете.
Възможно е един да ни се стори най-доминантен, но често нашето вътрешно дете е съчетание от няколко архетипа:
Архетипи и симптопатика на раненото вътрешно дете:
Съзависимостта като симптом на раненото вътрешно дете:
Придобиваме самочувствие и себестойност, ако винаги сме в ролята на „поправящия“. Обичаме да сме нужни и търсени, защото така доказваме пред себе си собствената си значимост. Влизаме в ролята на съветници и терапевти на близките и приятелите си, като често не ги оставяме да понесат последствията от собствените си действия. Не разбираме, че това би ги научило на независимост и отговорност, а правим всичко възможно да поемем тяхната отговорност за личния им живот върху себе си. Имаме силен страх от отхвърляне, затова сме перфекционисти и се стараем да станем незаменими, за да не бъдем изоставени.
Перфекционизмът като симптом на раненото вътрешно дете:
От малки сме израснали в семейна динамика, която е слагала огромно значение върху постиженията. От нас се е изисквало винаги да носим добри оценки, да бъдем от най-добрите в това, което правим. Никой не ни е учил как да се справяме с провалите, защото те не са били опция или последствията от един „провал“ са били много строги – сърдене, мусене, караници, конфликти, тежки думи и/или обиди, обезценяване на личността ни („Ти си глупав.“, „Ти за нищо не ставаш.“, „Мой син/дъщеря не може да няма отлична оценка по този предмет.“, „Синът/дъщерята на….се справя много по-добре от теб.“) или мълчание. Чувството, което се е загнездило дълбоко в нас е било на една огромна тревожност, че ако не успеем в нещо и се провалим, ще изгубим обичта на родителите ни. Обич, която в основата си е била изключително условна.
Отбягващият стил като симптом на раненото вътрешно дете:
Много бързо сме научили, че ако се набиваме на очи поставяме себе си в опасност. Предпочитаме да сме под радара, защото имаме огромен страх от критика, унижение и срам. Страх ни е да разперим криле и да полетим, затова се държим настрана от потенциала си и не го развиваме. Искаме да сме малки и невидими, за да сме спокойни. Само така успяваме да контролираме страха си от отхвърляне и присмех, като отказваме работа или задачи, които изискват период на учене, в който ще има проби и грешки. Трудно се доверяваме на хората като цяло, защото постоянно мислим, че ако те наистина ни видят реално какво представляваме ще ни изоставят. Постоянно в главата ни се върти един вътрешен диалог, в който ние се срамуваме от себе си, чувстваме се глупави и неадекватни. Трудно си намираме партньори, защото напускаме отношенията, когато те започнат да се задълбочават. Вярваме, че единственият начин да получим любов е да останем невидими или да играем роли, да се крием зад броня и стени и да не позволим на никой реално да ни познава, защото само така няма да бъдем дълбоко наранени.
Ролята на спасителя като симптом на раненото вътрешно дете:
Ние мразим да се чувстваме уязвими, а всъщност дълбоко в себе си знаем, че сме чувствителни и раними. Правим всичко възможно да прикрием тази уязвимост, като отдадено се опитваме да спасим околните. Това е нашият начин да се опитаме да излекуваме индиректно собствените си травми и чувство на безсилие. Чрез тази роля ние несъзнателно се овластяваме. Тази наша позиция идва от дълбокото ни вярване, че за да получим обич, ние трябва да помагаме на другите да решат проблемите си. В ролята на спасител ние несъзнателно се опитваме да повлияем на постоянното си чувство на недостатъчност и липсата на себестойност.
Позитивизмът като симптом на раненото вътрешно дете:
Ние сме винаги щастливи и весели, никога не показваме, когато ни е зле, когато сме тъжни или ранени. Ние сме човекът, който винаги ще намери с какво да разсмее приятелите си и да им вдъхне кураж. Когато сме били деца не ни е било позволено да показваме и преживяваме спокойно негативните си емоции. Нашите емоционални проблеми или обърканост са били отхвърляни или неглижирани („Този и този човек са с много по-лоша история от теб, нямаш право да се оплакваш, трябва да си благодарен, че не си като тях.“) Така ние придобиваме дълбокото вярване, че трябва да гледаме само позитивното, никога да не си позволяваме да почувстваме в дълбочина негативните си емоции, защото се чувстваме лоши и засрамени, ако им позволим да се разкрият преднас или пред друг човек. Смятаме, че товарим хората, ако им споделяме тревогите си, затова предпочитаме да се фокусираме върху това всички останали да са щастливи.
Саможертвата като симптом на раненото вътрешно дете:
Ние сме способни да спрем всичко, което правим, да пренебрегнем собствените си нужди, дори когато те са изключително сериозни (тежко болни сме) в служба на другите. Думата служба тук е доста важна, тъй като ние изискваме от себе си безкористност и постоянна саможертва. Напълно откъснати от себе си, отхвърлящи инстинкта си за оцеляване и неразбиращи Сянката си, ние не сме способни да развием здравословен егоизъм и да опазим себе си в много ситуации. Това е причината много често да попадаме на хора, които се възползват от нас и нашата саможертва, понякога до краен предел. Нашият устрем към това да бъдем идеално чисти, добри и безкористни често идва като свръхкомпенсация на силно травматично детство. Опитваме се по никакъв признак да не приличаме на хората-насилници, с които ни е срещнал животът, което е довело до това да развием нездравословна емпатия (само към другите, но никога към себе си).
Поклонничеството като симптом на раненото вътрешно дете:
Израснали сме в семейна динамика, в която сме боготворили един или и двамата родители. Така и не сме успели да развием здравословна индивидуалност, защото никога не сме си позволили да се разбунтуваме и да изследваме себе си, собствената уникалност, автентичност, нужди и желания. Така оставаме зависими от това някой да ни води (гуру или друг авторитет в нашите очи) без никога да се усъмняваме в думите или действията му. Ако даден човек стане авторитет за нас, ние сме способни да го последваме до края на света. Никога не пречупваме чутото през нашия личен опит, защото сме напълно откъснати от интуицията си. Не успяваме да стъпим на двата си крака сами, а имаме нужда винаги от патерица, да подражаваме на някого или да следваме неговия път.
Как да се свържем с вътрешното си дете?
Нашето вътрешно дете има нужда от нашето внимание и признание. Наблюдавайте своите импулси и реакции без критика. Отбележете какво вашето вътрешно дете иска да ви каже и свържете настоящите емоции с минали събития.
Диалозите с нашите минали версии чрез написване на писма може да ни даде ценна перспектива. Съставете списък на добродетелите от детството ви и разяснете ситуациите, които сте преживели.
Проследявайте и анализирайте спомени и емоции чрез редовно записване в дневник, като изследвате връзките между преживявания в детството и вашите сегашни реакции.
Използвайте стари снимки или предмети, за да предизвикате спомени от детството и да изследвате връзката с миналото си.
Използвайте водени медитации, за да създадете вътрешна среда на приемане и любов, където вашето вътрешно дете може да се изяви.
Преодоляването на раните от миналото и възстановяването на хармония в живота ни започва с осъзнаване на нашите детски преживявания и съзнателно усилие да трансформираме тези впечатления в положителни вярвания.
Изцелението изисква време, търпение и себеобич, което пък води до създаване на едно мирно и балансирано лично пространство.
Ако тази статия ви беше полезна, споделете я, за да достигне до повече хора. Благодаря от сърце!
С обич,
Биляна
Статията е вдъхновена от:
https://kuey.net/index.php/kuey/article/view/693
https://www.amazon.com/How-Do-Work-Recognize-Patterns/dp/006301209X
