Как преживяното в детството може да остане незабелязано с години и да се прояви по-късно като тревожност, вина, перфекционизъм, трудни граници и усещане, че никога не правиш достатъчно.

Биляна Тодорова | психотерапевт

Преди време при мен дойде жена на 42 години. Ще я нарека Даниела. Още в началото на разговора ми каза: „Само да уточня, аз съм добре. Нямам някакви големи проблеми."

Обаче не спеше. Будеше се към три-четири сутринта и още преди да е станала от леглото, в главата ѝ вече вървеше списъкът с всичко, което трябва да свърши. Беше станала раздразнителна. Няколко пъти получила силно сърцебиене, уплашила се, минала през лекари и изследвания. Имаше и още нещо, което я тревожеше повече от всичко останало: животът ѝ беше хубав, но тя не можеше истински да му се зарадва. Имаше семейство, деца, добра работа, приятели. Не беше нещастна. Просто някак си не присъстваше докрай в собствения си живот.

„От какво да съм зле? На мен нищо лошо не ми се е случило."

Това изречение съм го чувала много пъти. И винаги ме кара да питам какво точно човекът нарича „нищо лошо". Не защото задължително търся травма. Напротив, мисля, че през последните години започнахме твърде лесно да наричаме травма всяко неприятно преживяване. Родителите грешат. Ние грешим. Децата ни един ден също ще имат какво да кажат за нас. Психотерапията няма смисъл, ако се превърне в съдебна зала, в която цял живот търсим виновния.

Попитах Даниела не какво лошо ѝ се е случило, а какво е правила като малка, когато ѝ е било много мъчно. Замисли се. Не помнеше. При кого е отивала, когато я е било страх? Пак не можа да се сети. А когато се е ядосвала? Тук се засмя: „Аз не се ядосвах. Бях много добро дете."

Това ми стана интересно. Какво означава „много добро дете"? Понякога означава просто спокойно дете. Обаче понякога означава дете, което доста рано е разбрало кое негово поведение се приема добре вкъщи и кое създава напрежение.

Майката на Даниела работела много и почти винаги била изморена. Баща ѝ бил добър и отговорен човек, но за чувства не се говорело много. Имала по-малък брат и постепенно започнала да помага с него. Никой не я е карал насила. Просто виждала, че майка ѝ е изморена, и помагала. После започнала сама да си оправя нещата, да не занимава родителите си с дреболии, да учи добре, да не прави проблеми. Всички се гордеели с нея.

И наистина, какво лошо има в това? Нищо, докато не видиш същия модел трийсет години по-късно.

Даниела пак не занимаваше никого с проблемите си, докато не стане съвсем зле. Ако можеше да направи нещо сама, почти не ѝ хрумваше да поиска помощ. Усещаше веднага, ако човекът срещу нея се е подразнил, и започваше да премисля какво е казала. Поемаше още работа, още ангажименти, още грижа и после се ядосваше на себе си, че е уморена.

В един момент я попитах: „Добре, а кога реши, че трябва да можеш всичко сама?"

„Не знам. Аз винаги съм била такава."

Ето това „винаги" е важно. Понякога онова, което днес наричаме характер, е начин, по който сме се научили да се справяме толкова рано, че вече не помним себе си преди него.

Когато детето стане „голямо" твърде рано

В психологията има понятие родителизация. Най-просто казано, детето започва да носи неща, които би трябвало да бъдат работа на възрастния. Понякога са практически: грижа за по-малки братя и сестри, домакинство, прекалено много отговорности за възрастта. Друг път почти не се виждат. Детето усеща кога мама е разстроена и се опитва да я успокои. Знае кога татко е ядосан и внимава да не го дразни. Не споделя собствените си проблеми, защото „нашите си имат достатъчно".

Не всяко дете, което помага вкъщи, е родителизирано. Децата имат нужда от отговорности. Въпросът е колко системно детето оставя собствените си нужди на заден план и има ли възрастен, който продължава да носи отговорността за него.

При Даниела този начин на справяне ѝ беше дал много. Тя беше отговорна, организирана, усещаше хората, реагираше бързо, когато има проблем. Не мисля, че това са качества, които трябва да бъдат „лекувани". Те са част от силата ѝ. Само че всяка сила има цена, когато не можем да я изключим.

Даниела можеше за пет минути да разбере какво му е на човека срещу нея, а понякога не можеше да каже как е самата тя. Ако някой вкъщи беше в лошо настроение, веднага започваше да пита, да помага, да оправя. Ако колега не се справяше, поемаше част от работата. Ако родителите ѝ имаха проблем, оставяше своето и тръгваше.

Това не е просто доброта. Добротата предполага избор. При нея имаше и вътрешно напрежение, което спадаше едва когато всички отново са добре. Понякога човек не помага само защото иска да помогне. Помага и защото трудно понася чуждия дискомфорт.

Тук можем да говорим и за хипербдителност. Терминът звучи тежко, а в ежедневието понякога изглежда съвсем обикновено: следиш тона, лицето, мълчанието, промяната в настроението. Влизаш в стаята и за секунди разбираш кой е ядосан, кой е напрегнат, кой се е затворил. Това може да бъде прекрасна социална чувствителност. Обаче ако собственото ти спокойствие зависи от това всички около теб да са спокойни, вече плащаш цена.

Детската нервна система зависи от възрастните. Ако настроението на родителя често определя как ще мине вечерта, има логика детето да стане много добро в разчитането на средата. На осем години това може да е полезно приспособяване. На четирийсет и две може да изглежда като човек, който не може да се отпусне, докато някой около него не е добре.

Това е един от моментите, в които силата и трудността стоят на едно и също място. Не искаме Даниела да стане безчувствена към другите. Искаме да може да ги усеща, без автоматично да изчезва от собствената си картина.

И тук вече виждаме защо подобни модели могат да останат скрити толкова дълго. Те често носят награда. Човекът е надежден. Харесват го. На него може да се разчита. Той е добър партньор, служител, приятел, родител. Никой не вижда проблем, включително самият той, докато цената не започне да се плаща с безсъние, постоянна тревога, раздразнителност, изтощение или усещането, че живееш повече за нуждите на другите, отколкото от собствен център.

Може да си бил обичан и пак нещо да ти е липсвало

Когато говорим за емоционално пренебрегване в детството, много хора веднага казват: „Но родителите ми ме обичаха." Разбира се. Родител може много да обича детето си и пак да не умее да стои до неговите емоции. Може да работи до скъсване, за да му осигури всичко, и да не знае какво да каже, когато детето плаче. Може да дава образование, дом, сигурност и грижа, но да няма език за страх, гняв и тъга, защото никой не е говорил така и с него.

За мен този разговор не е съд над родителите. По-интересно е какво е научило детето.

Ако всеки път, когато ти е мъчно, чуваш „Стига, няма нищо", постепенно можеш да започнеш да се съмняваш в собственото си усещане. Ако гневът ти създава напрежение, започваш да го задържаш. Ако получаваш най-много внимание, когато си успешен, послушен или полезен, лесно свързваш одобрението с представянето си.

Никой не е нужно да ти каже: „Ще те обичаме повече, ако се справяш добре." Детето прави собствените си изводи от това, което се повтаря. Точно тези изводи ме интересуват в терапията, защото често те продължават да работят дълго след като средата се е променила.

После идва зрелият живот. Вече никой не ти забранява да плачеш, но ти самият не можеш. Никой не казва, че нямаш право да се ядосваш, но още при първия гняв започваш да се чувстваш виновен. Никой не изисква да бъдеш отличник, но една грешка в работата може да ти съсипе целия ден.

И казваш: „Такъв съм си."

Аз бих се усъмнила точно в това. Наистина ли си такъв, или някога това е бил най-добрият начин да останеш свързан с хората около себе си?

Това е една от причините детската травма да бъде трудно разпознаваема, когато няма голямо събитие. Понякога няма един спомен, който да те преследва. Има начин на живот, който никога не си поставял под въпрос.

При емоционалното пренебрегване именно липсата прави историята трудна за разказване. Как разказваш прегръдката, която я няма? Разговора, който никога не се е случил? Въпроса „Как си?", който никой не е задал? Човек много по-лесно помни случилото се, отколкото онова, от което е имал нужда, но не е получил достатъчно.

Затова някои възрастни искрено казват, че детството им е било прекрасно, а после се оказва, че не знаят как да поискат подкрепа, не разпознават собствената си умора или изпитват огромна вина, когато поставят себе си пред нуждите на другите. Това не отменя хубавото детство. Просто добавя още една част от него, която дълго не е била назована.

Има значение и друго. Детето почти винаги предпочита да запази добрия образ на родителя и да поеме проблема върху себе си. За него е по-поносимо да вярва „Аз съм прекалено чувствителен" или „Не трябва да досаждам", отколкото да види, че възрастният, от когото зависи, понякога не може да откликне. Този извод може да остане с години, въпреки че отдавна няма нищо общо с реалността.

Защо чуждото недоволство може да те разклати толкова силно

Даниела можеше да отказва. Проблемът започваше след отказа. Ако човекът отсреща се разочарова, замълчи или покаже, че не е доволен, тя веднага започваше да премисля решението си. Дали не е прекалила? Дали не е могла все пак да помогне? Какво толкова щяло да ѝ стане? И често се връщаше и правеше онова, което първоначално е отказала.

В популярната психология много говорим за граници, но пропускаме нещо важно. Границата не приключва с „не". След това трябва да можеш да останеш в решението си, докато другият преживява своето разочарование. Той има право да не е доволен. Това не означава автоматично, че границата ти е грешна.

При човек, който отрано е следил настроенията на другите, тази част може да бъде много трудна. Разумът знае: „Имам право да откажа." Тялото се напряга, сякаш връзката е застрашена. Сърцето се ускорява, стомахът се свива, идва импулсът веднага да обясниш защо си отказал, да смекчиш думите си, да предложиш нещо друго.

Това е важен момент, защото човек често си казва: „Знам, че няма нищо страшно. Защо тогава реагирам така?" Знанието и автоматичната реакция не са едно и също. Нервната система се учи чрез повторение и преживяване, не само чрез логика. Ако дълго време спокойствието във връзката е било важно за чувството ти за сигурност, чуждото неодобрение може и днес да задейства старото напрежение, въпреки че реално вече не зависиш от този човек.

Тук бих гледала какво става веднага след чуждото неодобрение. От какво всъщност се страхуваш? От конфликт? От отхвърляне? От това да изглеждаш лош? Или от собственото усещане, че си разочаровал някого?

При Даниела грижата беше истинска, но в нея имаше и стар навик да държи отношенията спокойни. Разликата е съществена: едното е избор, другото започва да те държи.

И тук границите вече не са просто комуникационна техника. Те опират до самооценка. Ако вярвам, че стойността ми зависи от това да бъда добър, полезен и удобен, всяко „не" ще ми струва повече. Не защото не знам думата, а защото след нея трябва да понеса възможността някой да не ме хареса.

Точно това започна да упражнява Даниела. Не по-грубо „не", не повече конфликти, а способността да не отменя себе си веднага щом види чуждото недоволство. Първите пъти ѝ беше физически неприятно. И това е важно да се каже, защото промяната невинаги се усеща като облекчение в началото. Понякога новото поведение е по-здравословно, но старият организъм още го преживява като риск.

Постепенно започна да открива, че хората могат да бъдат разочаровани от нея и връзката да остане. Някой може да не е съгласен и тя пак да е добър човек. Това не е голямо прозрение на хартия. В реалния живот обаче променя много.

„Имам хубав живот. Защо не мога да му се зарадвам?"

Тук стигнахме до емоционалното вцепенение. Държа да бъда внимателна с този термин. Липсата на радост, празнотата и емоционалното отдръпване могат да се появят при различни психологични и здравословни състояния. Не бих казала на човек, че има „скрита травма" само по този симптом. Ако състоянието е силно или продължително, има смисъл от професионална оценка.

При Даниела обаче се повтаряше един и същ начин на справяне. Когато се ядоса, се овладява. Когато е тъжна, намира работа. Когато се уплаши, започва да планира. Когато се почувства несигурна, работи още повече. Почти всяка емоция бързо се превръща в действие.

Това помага да бъдеш функционален. Обаче ако го правиш години, може да се окаже, че умееш да управляваш живота си много по-добре, отколкото да го преживяваш.

Емоциите носят информация. Гневът може да показва нарушена граница. Страхът предупреждава за опасност или несигурност. Тъгата идва при загуба. Ако всеки път веднага минаваме към „Какво да направя?", постепенно губим чувствителност към „Какво става с мен?".

При Даниела не липсваха емоции. Липсваше навикът да остава с тях. И когато започна да го прави, първо се появиха гняв, тъга и огромна умора. Това също е терапията. Когато започнеш отново да усещаш, не избираш само приятните чувства.

Понякога човек казва: „Искам пак да изпитвам радост", а работата започва от това да му стане позволено да изпита гняв. Или да признае колко е уморен. Или да скърби за нещо, което никога не е имал. Това не е приятно, но е истинско. И ако човек цял живот е бил добър в справянето, самото оставане с едно чувство без веднага да го поправи може да бъде огромна промяна.

Тук има и още нещо. Когато години наред живееш основно през „трябва", желанията ти постепенно стават тихи. Не защото ги няма, а защото рядко са били водещи. Даниела можеше да ми каже какво трябва да направи тази седмица за пет минути. На въпроса „Какво ти се иска?" понякога мълчеше много по-дълго.

Това не е дребен детайл. Ако не разпознавам какво чувствам и какво искам, трудно ще поставя граница, трудно ще избера посока и лесно ще живея според това, което се очаква от мен. Затова работата с емоциите не е само да се чувстваме по-добре. Тя е свързана и със способността да вземаме решения, които са наши.

Перфекционизмът не е проблем, докато грешката не стане присъда

Даниела беше амбициозна и способна. Не виждах причина да сваляме стандартите ѝ. Харесваше ѝ да прави нещата добре. Проблемът беше какво става, когато сгреши.

Един пропуск можеше да я тормози дни. Не мислеше само „Сгреших", а „Как можах да бъда толкова глупава? Какво ще си помислят? Дали изобщо съм толкова добра, колкото смятат?"

Това вече не е разговор за качество, а за самооценка.

Вината и срамът често се бъркат, а разликата е важна. Вината е свързана с поведението: направих нещо, което не харесвам. Тя може да ни помогне да поправим грешката. Срамът много по-лесно стига до: с мен има нещо нередно. И тогава човек не поправя само конкретното действие, а започва да поправя себе си. Още работа. Още контрол. Още доказване.

Ако собствената стойност е прекалено свързана с представянето, всяко постижение носи кратко облекчение, а после летвата отново се мести. Можеш да постигаш много и вероятно го знаеш. Аз бих гледала друго: кога спираш да усещаш удовлетворение от постигнатото и още преди да си стигнал до края вече местиш летвата нататък. Ако моментът „достатъчно е" никога не идва, силата започва да струва прекалено скъпо.

При Даниела перфекционизмът имаше и още една функция: намаляваше риска от критика. Ако всичко е изпипано, ако никой няма повод да е недоволен, тя за кратко се чувстваше спокойна. Това обаче е спокойствие, което постоянно трябва да заслужаваш отново. Затова почивката не е истинска почивка. В нея вече мислиш какво остава несвършено.

Точно тук много „силни" хора стигат до изтощение. Не защото не могат повече да постигат. Могат. Въпросът е колко дълго можеш да въртиш на тази скорост, ако всяко следващо постижение само вдига летвата, а не ти носи усещането, че вече е достатъчно.

За Даниела това беше неприятно осъзнаване, защото тя харесваше своята работоспособност. И с право. Целта не беше да стане по-малко амбициозна. Целта беше да отдели амбицията от страха, че ако не е безупречна, стойността ѝ намалява. Това са две много различни места, от които човек може да прави едно и също нещо.

Когато „силният човек" вече не може

Много хора стигат до терапия не когато са слаби, а когато старият им начин да бъдат силни вече не работи. Това беше и случаят на Даниела. Години наред тя е можела да носи много, да не спира, да се събира бързо след трудност и да продължава. В един момент тялото започнало да казва нещо, което тя самата не си позволявала да каже: стига.

Не обичам да превръщам всеки телесен симптом в психологическо послание. Сърцебиенето, безсънието, умората и други симптоми имат различни възможни причини и медицинската оценка е важна. Но когато здравословните причини са проверени и виждаме човек, който живее в постоянно напрежение, има смисъл да погледнем и начина му на живот.

При Даниела напрежението беше станало нормално. Тя не го разпознаваше като напрежение. Ако няма спешен проблем, намираше следващата задача. Ако има свободен следобед, запълваше го. Ако седне да почива, след двайсет минути започваше да изпитва вина. Организмът ѝ почти не получаваше сигнал, че може да свали гарда.

Това е една от причините понякога почивката сама по себе си да не решава проблема. Можеш да отидеш на море и пак да носиш същото вътрешно състояние със себе си. Можеш да лежиш на шезлонг и да проверяваш телефона, да мислиш кой има нужда от теб, какво остава несвършено и какво ще те чака, когато се върнеш.

Затова при хроничното напрежение ме интересува не само колко почива човек, а дали изобщо умее да бъде в покой, без да изпитва вина или опасност. Това е различен въпрос.

Даниела започна да вижда, че не е уморена само от количеството работа. Уморена е и от непрекъснатото вътрешно следене: дали всичко е наред, дали всички са добре, дали не е пропуснала нещо, дали не е разочаровала някого. Това е работа, която никой не вижда, но се върши от сутрин до вечер.

Когато го назова, за първи път спря да се обвинява, че „не издържа както преди". Не защото се освободи от отговорност, а защото започна да вижда какво реално прави със себе си.

„Аз вече не съм онова момиче"

Един ден Даниела ми разказа за конфликт с близък човек. Била отказала нещо, той се разсърдил и тя веднага посегнала към телефона, за да обяснява, да смекчава, да предлага компромис. Познатото. Само че този път спряла.

Седяла с неприятното усещане и в един момент си казала: „Добре, той е ядосан. И какво?"

На следващата ни среща ми каза: „Аз реагирах така, сякаш още съм малка и ако някой ми се сърди, нещо страшно ще стане. А аз вече не съм онова момиче."

Това беше важен момент. Не защото старият модел изчезна. Не изчезна. А защото за първи път тя го видя, преди автоматично да го последва.

Започнахме да говорим за „Новата Даниела". Не като за някаква идеална версия без страхове и минало. Това би било поредното изискване да стане перфектна, само че този път и „излекувана". Новата Даниела е същата жена, но вече знае какво прави и защо го прави. Може да усети чуждото настроение, без веднага да го превърне в своя задача. Може да помогне, без да поеме всичко. Може да сгреши, без от грешката да прави заключение за собствената си стойност.

И най-важното: вече има възрастен човек там, където някога е имало дете, зависимо от реакциите на околните. Днес Даниела може да избира с кого да бъде, от какво да си тръгне, кога да откаже, кога да поиска помощ. Това звучи очевидно, но за човек, който реагира автоматично от стар страх, осъзнаването „Имам избор" може да промени много.

Миналото обяснява. То не е присъда.

Тук за мен започва отговорността. Не само „Какво ми се е случило?", а „Какво продължавам да правя днес с онова, което ми се е случило?" Това е по-трудният въпрос, защото вече не можем да оставим цялата власт в миналото.

Даниела продължаваше понякога да казва „да", когато иска да каже „не". Продължаваше да се ядосва на себе си. Имаше дни, в които пак работеше прекалено. Разликата беше, че започваше да го вижда по-рано. А когато виждаш модела, преди да си изиграл целия стар сценарий, вече имаш шанс да направиш нещо различно.

Това за мен е много по-реална представа за промяната от обещанието, че един ден всичко ще бъде излекувано и никога повече няма да те боли. Психотерапията не ни прави хора без история. Помага ни историята да не взема всяко решение вместо нас.

Ако разпознаваш нещо от себе си

Не е необходимо да обявяваме цялото си детство за травматично. Не е нужно и да търсим виновни. По-смисленият въпрос е какво от онова време още участва в решенията ни днес.

Кога казваш „да", въпреки че искаш да откажеш? Кога чуждото настроение става твоя отговорност? Кога една грешка престава да бъде грешка и се превръща в присъда към самия теб? Кога за последно поиска помощ, преди да стигнеш до пълно изтощение? И какво става в теб, когато някой, когото обичаш, не е доволен от твое решение?

Тези въпроси не дават диагноза. Дават посока за наблюдение.

Понякога човек открива, че проблемът не е в липсата на сила. Ако му липсваше сила, вероятно нямаше да е стигнал дотук. По-скоро губи огромна част от нея в непрекъснато съобразяване, доказване, контролиране, предвиждане и носене на чуждото.

Тогава задачата не е да стане още по-силен. Вече е силен. Задачата е да спре да използва силата си срещу себе си.

Точно с тази промяна работим и в „АджарЕние". Не с идеята човек да отрече миналото си или да обяви всичко преживяно за травма, а да види кои стари роли, страхове и решения още управляват настоящето му. И най-вече да стигне до онова място, до което стигна Даниела: „Да, разбирам защо съм се научила да живея така. Но вече не съм онова дете. Днес мога да избера различно."

Понякога промяната започва точно оттам.