Мозъкът винаги се връща към познатото и се страхува и отхвърля всичко ново, което му е непознато. Тоест той винаги ще се връща към познатото, дори когато то е вредно и винаги ще се съпротивлява на непознатото, дори когато то е полезно. Това е причината да се проваляме и в най-искрените си желания за промяна.

Да вземем няколко примера.
Ако страдаш от наднормено тегло, за теб е абсолютно познато да се утешаваш в края на работния ден с любимия шоколад. Една и съща храна, която за теб е символ на удоволствие, на разтуха, на комфорт, продължава да присъства ежедневно в твоето меню, макар да знаеш, че това не ти се отразява добре. И обратно, когато си с наднормено тегло за теб е непознато какво е това да си с десет или двадесет килограма по-лек, и дори когато си заобиколен с най-добрите треньори във фитнес залата, и с най-добрите диетолози, които ти приготвят най-здравословнот меню. Когато имаш подкрепата на съмишленици, други като теб, които искат да намалят теглото, момента в който постигнеш прогрес и най-после си влезеш в желаните дрехи, това което се случва, е че сега си казваш „Ето, постигнах целта и оттук нататък се връщам към познатото!“.

Това, което моят мозък е програмирал като усещане, като вярване, какво е храната – храната е утеха, храната е комфорт, храната е любов, ако щеш, към себе си. Или вярвания от рода- когато се ограничавам от храна съм лишена и съм нещастна, oтново влизат в ход. Много бързо се връщат обратно нежеланите килограми.

Това е функцията на Мозъка – да ни пази - и причината, поради която всички диети се провалят.

Или да вземем друг пример с парите.
Паричните потоци.
Финансовото благополучие.
Статистиката сочи, че по голямата част от хората, спечелили с лотария в значителни суми, като удрят джакпота, само няколко години след това, от две до пет години след това се оказват на улицата разорени до дъно без стотинка. И в някои случаи дори непълни и депресирани поставят край на живота си.

Къде всъщност остават тези суми?
Какво се случва?
Случва се това правило на подсъзнанието.
Трябва да се върна към познатото, дори когато не го искам.

Хората, спечелили джакпота, обикновенно са хора, за които не е познато да притежават много пари и да имат авоари. На тях не им е познато. Какво е това да управляваш тези големи суми? Какво е това, как се прави, да инвестираш, да спестяваш не им е познато, да имат пари в излишък. По скоро обратното е познато - да изнемогват, да броят стотинки в края на всеки месец, което е познато, е да си вземат заплатата и да я стопят за първите 15-20 дни от месеца. И ако за теб не е познато да имаш тези суми в банката, най-мощната двигателна сила в теб - 90 % подсъзнание няма да иска ти да имаш пари и ще те движи към действия, чиито последствия ще те доведат до резултат, който е познат и предопределен - парите не стигат, нямам ресурси.

Това е и причината, поради която се казва „Пари при пари отиват“.
Когато едно дете расте в семейство с богати родители, неговият ум се програмира с други вярвания за парите, с други вярвания, за това какво е възможно за мен в областта на финансовото благополучие.

Самата концепция на благосъстоянието е позната като чувство, като усещане, като вярване. Това е закодирано в подсъзнанието ни.

За мен има и винаги ще има повече от достатъчно, към мен всеки ден се движат все по-мощни финансови потоци.

Ето и още един пример, ако самокритиката е нещо напълно познато за теб, ако критиката е била основна форма на възпитание, което се получава от страна на твоите родители, днес когато излезеш на пазара на взаимоотношенията, да си търсиш партньор, най-вероятно ти ще привлечеш към себе си партньори, които няма да ти дадат нивото на уважение, респект и няма да те ценят така, както ти би искала, по простата причина, че те ще се отнасят към теб така, както са се отнасяли към теб хората, сред които си израснала - с критика, с изисквания. Ти ще привличаш към себе си точно такъв тип партньор, който ти напомня за отношенията с татко.

Твоите взаимоотношения с твоя партньор много ще напомнят взаимоотношенията между твоите родители, които си наблюдавала, когато си израствала, защото това е станало познато за теб.

Какво е любовта?
Любов е, когато ти мислят доброто и затова те критикуват, за да се поправиш, за да се мотивираш.
Истината обаче е, че тази критика ти носи само болка. И обратно, партньор, който те носи на ръце и който те хвали, и който е очарован от теб, ще бъде нещо съвсем непознато за теб.
Това ще бъде твърде хубаво, за да е истина.

Не че не го искаш, просто няма да го привлечеш. Точно заради подсъзнанието, което винаги избягва непознатото, дори когато това е нещото, което най-много искаш.

И сега изниква въпроса „Добре, защо това е така?“.
Това е така, защото нашият мозък се грижи за нашето оцеляване, като помни нещата, които ни нараняват, за да не се нараним отново.

Главната му задача е да ни държи далеч от евентуална болка, страдание, което е заплаха за нашето оцеляване и да ни движи все по близо до комфорта, защото в зоната на познатото нашето оцеляване е гарантирано.

Проблемът е, че днес пациента идва при теб като терапевт, защото е оцелял, но от това познатото, той не е щастлив.

За съжаление Мозъкът не се грижи за това дали си щастлив.
Той не разпознава вредно или полезно, а само познато-непознато и винаги се стреми, да те държи далеч от болката.

Ето няколко примера
Да се върнем обратно към примера с наднорменото тегло. Когато ти започнеш да се грижиш за твоето хранене и минеш на определена диета, когато започнеш да посещаваш фитнес залата или да правиш упражнения, най-вероятно, понеже ти имаш извънредно, наднормено тегло, най-вероятно това не са навици, които са познати за теб и да поддържаш тези усилия за теб всъщност е невероятен дискомфорт. Ти свързваш действията, необходими с това да влезеш в желаното тегло с болка, с дискомфорт.

И тогава мозъкът започва да те саботира и ти казва:
„Ооо, днес вали. Остани в леглото още малко по-дълго. Недей, няма да ходим днес във фитнес залата, утре ще отидем.“

Да вземем примера с привличане на подходящ партньор.
Ако за теб е познато да живееш с ниска самооценка - когато получиш като съвет, че трябва да се запишеш в клуб за запознанства или онлайн, в сайт за запознанства, или да тръгнеш на танци, за да можеш да срещнеш евентуални партньори. С ниската самооценка за теб, такива действия ще бъдат свързани с много дискомфорт, с много притеснения, с много срам, с много тревожност - как ли изглеждам, как ще ме приемат, коя съм аз, никой няма да ме хареса.

И това, което се случва е, че не си правиш профил с дни, със седмици, с месеци.
Тръгваш на танци само за да се откажеш, след първите 2-3 срещи. Почва едно голямо отлагане и оплакване от това колко е невъзможно за теб, колко е дискомфортно и всеки път, когато изпитваш тази болка от тези действия, които всъщност са нови, непознати за теб, но с действия, необходими за да постигнеш твоята цел и ти ги свързваш с болка, твоето подсъзнание винаги ще те стопира, ще осуетява тези желания. Те ще остават само в сферата на желанията.

Ще си казваш „Еми да, за мене няма.
Нямам шанс, Никога няма да ми се получи!“, - мозъкът - саботьор, който винаги се стреми да те държи далеч от болката и близо до комфорта.

Така че, ако нямаш любовта, която искаш, тялото, която което искаш, парите, които искаш, то е защото свързваш действията, необходими за това с болка, с дискомфорт.

ЗАЩОТО Твоят мозък е длъжен да приведе в изпълнение всичко онова, което мислиш и трябва да те накара да действаш по начин, който е в изрично съответствие с начина, по който мислиш.

Всяка дума, която казваш, всяка мисъл, която приемаш за вярна, е като компас, карта, която показва на твоят мозък към какви действия да те подтикне и обратно кои действия да осуети.

Когато казваш „Умирам от глад“, когато казваш „Всички свестни мъже са заети“,когато казваш „Парите не растат по дърветата“ или „Този трафик е кошмар“, или „Повдига ми се от новия ми шеф“.

Това, което правеш е, ти показваш на мозъка, кое ти причинява болка, кое ти причинява стрес, или трудни емоции.

Това се тълкува като заплаха за оцеляването ти.

• Ако умираш от глад, значи трябва незабавно да си напълниш стомаха;
• Ако всички мъже са заети, значи няма нужда, няма смисъл да ходиш на срещи;
• Ако парите не растат по дърветата, значи никога няма да имаш, така че защо да правиш усилия?
• Ако от новия шеф ти се повдига, то защо да бъдеш вежлива или да си поддържаш отношенията с него?
• Ако този трафик те изнервя, значи имаш оправдание да бъдеш груб.

Но всъщност ти искаш ли ги всички тези неща като твоя поведение?
Не ги искаш. Но когато по навик, по програма използваш неосъзнато негативни думи, негативни интерпретации, то ти създаваш и негативно поведение, което пък определя твоята негативна опитност в твоята реалност.

И тук е мястото да обясним на пациента, че тази негативност не е абсолютна истина и не непременно отговаря на въпроса „Кой съм аз?“.
Тя може да бъде преразгледана, тя може да бъде сменена.
Нови избори могат да бъдат направени, защото и новите избори на думи, на отношение пак ще бъдат компас и карта, невронен път за ума, който тогава ще ни поднесе друг тип изживявания на иначе същата реалност.

Когато пациентът разбере, че всяка негова дума е заповед команда към собственият му ум, че те са един вид бумеранг, който винаги се връща обратно към него, той разбира, че има избор.

Често казвам на моите пациенти - ти имаш мозък, но ти не си твоят мозък, така, както не си и твоите ръце или крака. Те са инструменти, с които да работиш.

Ти насочваш ръцете си, какво искаш да правиш с тях, ти насочваш краката си накъде искаш да те заведат.

По същият начин време е да поемеш контрола над мозъка си, когото трябва да подредиш.

Или ти ще подредиш мозъка си, или той теб хубавичко ще те подреди.

И още нещо, което казвам на пациента, за да подсиля неговата вяра в неговата способност да надвие собствената си негативност, е като му обясня, че всъщност неговата негативност дори не е негова лична и не му принадлежи. Тя просто е програмирана в него.

Повечето хора дори не осъзнават, че ние имаме избор в начина, по който мислим като човеци, защото всъщност ние не осъзнаваме, че още от праисторически времена сме програмирани да мислим най-напред за това, което може да се обърка, затова, откъдето може да дойде опасността. Тоест, ние сме програмирани да мислим най-напред за негативното, което може да се случи, за за да си осигурим оцеляването. Навремето, ако си бил достатъчно внимателен за информацията, която посочва за опасност или за нещо негативно, то тогава ти със сигурност си бил подготвен и би могъл да избегнеш риска за собственото си оцеляване. Един вид по-добре да очакваш зад всеки храст да има лъв и ако няма още по-добре. Но когато очакваш, си подготвен, то най-вероятно няма да ти бъде отгризната главата, образно казано.

Ето защо за нас, хората, е много по-лесно да бъдем негативни, отколкото позитивни. Затова екшън филмите и трилърите се продават много по-добре, отколкото научно-популярните филми. Затова и новините по телевизията винаги показват новини с възможно най-неприятните случки за деня, защото нас ни тегли към негативното.

Това е и причината, поради която веднъж, когато минем през горчив опит, почваме да генерализираме, казваме „За мен никога няма да проработи, никога няма да успея”. Някак си ни е познато, носи ни комфорт.

Правим го подсъзнателно, тоест неосъзнато.

Когато обаче обясня на пациента, че всъщност по този начин ние си гарантираме, че бъдещето ще повтори миналото, всяка дума, всяка мисъл, която изказваме с вяра, мозъка приема като команда за действие от страна на подсъзнанието, което започва да претворява тези наши идеи в нашата непосредствена реалност. Просто подсъзнанието приема, че след като мислиш за тези неща толкова много, толкова усилено, толкова страстно и с такава дълбока вяра, значи ти наистина ги искаш.

Мозъка не прави разлика и не се интересува дали това, което мислиш е добро за теб или лошо.
Дали това, което мислиш е обективна истина или не.
Дали то е здравословно или не здравословно за теб, дали е правилно или грешно, то просто го приема и действа по инстинкт въз основа на чувството.

В подсъзнанието логика няма.

И тук аз обръщам внимание на пациента „Добре, кой да поеме отговорността?“ Ако всичко се случва така, както ти го мислиш и ако искаш да ти се случват хубави неща, значи трябва да имаш хубави мисли.

Обяснявам на пациента, че всъщност той може да избира дали да бъде негативен и критичен по отношение на себе си или обратното - изпълнен със симпатия и разбиране към себе си, доволен от своите усилия, от своите действия, не непременно от своите резултати.

„Работата на твоят мозък е да изпълнява твоите мисли.
Твоята работа е да му даваш насока, която работи за теб и да го правиш с уверени, силни думи, пълни с потенциал.“ Думите, които повтаряш най-често са твоите вярвания и най-напред ти създаваш своите вярвания, а след това твоите вярвания създават теб. Когато пациентът повярва, когато той разбере, че ръководи ума си със своите думи, той спира да очаква обстоятелствата отвън да се променят по някакъв начин, преди той да приеме промяната като възможна за себе си. Той тогава разбира, че промяната се задвижва от самия него, че той е генераторът на своята промяна.

Твоят мозък не разпознава частици на отрицанието като „не“ или „няма“.

Например, когато ти кажа „Недей да мислиш за розовия слон“, коя е картината, която виждаш в твоето въображение? Точно розовия слон. Затова, когато се тревожим например и кажем „Ох, дано да не ме хване грипа“, картината, която рисувам във въображението си - аз и грипа. Дано не се разболея, дано не се случи най-лошото и започвам да рисувам във въображението си всъщност картини на нещо, което не искам да преживея.

Тревогата е използване на въображението с обратен знак. Когато обясня на пациента, че всъщност във всеки един миг, волно или неволно, нашето мислене създава картини в нашето въображение и подсъзнателният ум ги разчита и смята, че всъщност това е реалността, която преживяваме и веднага се впряга и започва да работи в тази посока. След като той вижда такива картини, значи вече живее в такава реалност, и тогава тази реалност трябва да стане материална, да се материализира, да бъде не само във въображението му, но и в неговото обкръжение.

Затова, е важно да запомни, че мозъкът винаги реагира, откликва на думите, с които рисуваш картини в твоето въображение, отново насочва клиента към отговорността, която той има за това.
Неговите думи, неговите мисли.

Тази реалност рисуват в неговото въображение, защото това, което носи отвътре, трябва да преживее и отвън.
Външният свят следва вътрешният.

Всичко онова, което чувстваме, е резултат от две неща.
Думите, които казваме на себе си като истина за себе си и картините, които рисуваме от тези думи в собствените си глави.

И когато знаем това, ние си връщаме силата, силата да избираме по-хубави думи, които да рисуват по-хубави картини в главите ни, но не само понякога, а през по-голямата част от времето.
Не си даваме сметка, но ние непрекъснато говорим със себе си на ум или понякога дори на глас. Затова си струва да направим познато за себе си да си говорим неща, от които искаме повече в нашия живот.

Тоест никога да не си говорим за неща, от които не искаме да преживеем повече в нашата непосредствена реалност, защото мозъкът учи чрез повторение.

Всеки навик се създава с повторение.
Всъщност ние никога не се отърваваме от лошите, не полезните навици - ние просто ги заменяме с други навици, които работят за нас, защото умът трябва да повтаря. Той работи с програми. Въпросът е тези програми дали работят за нас?

Като обобщение какво можем да заключим - че ако веднъж в живота си, ти си преживял конфликт, болка или стрес в определена ситуация, твоят мозък пази споменът за това, и чувството, какво е чувството да бъдеш в тази некомфортна ситуация. И към днешна дата, ти си като един ходещ прожектор, който продължава да възпроизвежда познатото такова, каквото беше тогава.

Всеки път, когато се опитваш да го промениш, ти всъщност си имаш работа с нещо непознато, което свързваш с дискомфорт, болка, неуспех, и мозъка винаги те връща към това, което познаваш, дори когато от него боли. Значи ние си имаме работа с един вид стари инструкции, които сме дали на ума, стари файлове, които са запаметени в неговите архиви, с чиято помощ продължаваме да рисуваме във въображението си все същите картини на това колко е невъзможно, колко никога няма да ни се получи, колко е труден и страшен живота.

Ето това е миналият горчив опит. По този начин сме като в капан и най-мощната сила в нас, тези 90 % са ангажирани, предани, активирани да възпроизвеждат повече от познатото, от което недоволстваме, от което страдаме, от което ни боли, от което дори се разболяваме.

И точно тук се спъва всяка терапия, резистентността, съпротивата към новия подход към себе си и към живота, и за терапевта, и за пациента, понякога усещането е наистина, че промяната е непосилна.

Всички тези навици и всички тези начини на мислене са носени години наред. Как всъщност да ги надградим, да ги актуализираме?

Все едно как да актуализираме софтуерната програма на този мощен компютър, нашият мозък и ум?

Представи си какво е, ако си на 45 години и никога не си поставял под въпрос старите вярвания, никога не си могъл да ги промениш, да ги актуализираш. Това е все едно да имаш лаптоп, който 45 години никога не е бил препрограмиран! Помисли колко малко неща, колко малко функции този лаптоп ще бъде в състояние да извършва за теб след 45 години. Колко той ще бъде пълен с вируси и колко бавно той ще работи, колко неефективно той ще работи. Същото може да бъде казано и за твоят мозък.

Трябва да се проследят вирусите и трябва да бъдат отстранени.
Да се намери онази ситуация, онзи момент на емоционален стрес, в който изградени вярвания въз основа на внушения-смущения, въз основа на травмата и болката от липсата на принадлежност, от страха, от отхвърлянето, от изоставянето.

И така, както не можем да отстраним от компютъра вирус, който не можем да видим, да намерим, по същият начин, когато работя с пациент, за да преодолеем травмата, за да сменим нагласата моделите на мислене, трябва да осветлим, трябва да осъзнаем къде, кога, как и защо така ме травмира и така ме формира, какво прави за мен непознато, и какво носи усещането за недостатъчност, безизходица и безсилие.

Винаги казвам - ние не можем да променим обстоятелствата в миналото на пациента, но ние можем да променим отношението към тези обстоятелства, интерпретацията, която той им е дал тогава.

Когато става дума за преодоляване на съпротивата към непознатото, най-добре работи връщането назад в онези моменти, когато сме създавали и избирали какво да бъде познато за нас. Когато пациентът разбере, види, усети, почуства как сам е избрал интерпретацията на всичко, каквото му се е случвало тогава, той разбира, че както сам си я е създал, сам може и да я промени.

Това му връща силата, и всъщност точно това преодолява резистентността на хомеостазата, когато клиентът види себе си като генератор на собственото си страдание. Тогава той е създавал интерпретация и е предавал значение от гледната точка на внушаемото, уплашеното, малкото и зависимото, нересурсното дете, и вече отдавна той не е това дете. Никой от нас не е имал перфектно детство, но никога не е късно да сменим перспективата си към него.

Никога не е късно още днес да започнем да правим други неща, познати за себе си. Нещата, които работят за нас.

Както е казал Карл Юнг „Докато не направиш несъзнаваното в себе си осъзнато, то ще направлява твоя живот и ти ще го наричаш съдба, лоша карма.“

През целия си живот човек изгражда свой собствен „свят“ и се убеждава, че този свят е хармоничен и завършен. И тогава изведнъж се сблъсква с осъзнаването, че тази реалност, която е изградил, може да се окаже илюзорна.

Задачата на терапевта е своевременно да определи не само готовността на пациента за промяна, но и неговите истински възможности в този процес. Това дава възможност да се избере най-подходящият метод на работа. На практика съм стигнала до извода, че по-ефективна се оказва краткосрочната терапия, ориентирана не към радикална промяна на личността, а към развиване на способността на човека да живее щастливо в условията на съществуващи вътрешни противоречия и проблеми. Този подход дава възможност не да се разрушава и изгражда от нулата, а да се научи пациента да се адаптира и да намери баланс в настоящите обстоятелства.

В този контекст пациента, който е получил необходимата емоционална стабилизация и инструменти за вътрешно равновесие, може да започне да мисли за по-дълбоко себепознание и промяна. Но това е друга история ).

С обич,

Биляна Тодорова

Психотерапевт