Бърнаутът (burnout) – или емоционалното прегаряне – е феномен с нарастваща честота в съвременния свят. Това е състояние на емоционално, физическо и психическо изтощение, което често се дължи на продължителния стрес в работната среда.
Като психолог, често срещам пациенти, които се борят с този проблем – изнервени, изтощени и отчуждени от работата си и близките си.

В духовния смисъл, бърнаутът (burnout) може да бъде разгледан като дълбоко усещане за откъсване и загуба на връзка със смисъла и целта в живота. Това състояние често възниква, когато човек е отделил твърде много време и усилия на външни цели и притеснения, без да обръща достатъчно внимание на вътрешните си нужди и духовна хармония.

Много хора изпитват бърнаут (burnout), когато усещат, че техният живот е изчерпан от смисъл, а ежедневните задължения нямат принос към тяхното вътрешно удовлетворение или духовно благополучие.
Това е знак, че е време да се обърнат навътре и да преоценят ценностите и целите си.

Ще се опитам да ти обясня малко по-подробно защо и какво се случва.

Тялото ни се състои от материя, дух и съзнание.
Духът (душата) е чиста енергия, а съзнанието - умът и несъзнаваното.

Съзнанието ни непрекъснато еволюира - това е целта на душата ни - да израства и да преминава от едно ниво на съзнание в друго.

Парадоксът в еволюцията на съзнанието ни е в това, че ние не се издигаме от точка „А” към точка „Б”, а по-скоро се движим по синусоида, по равнинна крива, където нашето възприятие се люшка нагоре-надолу.
Колкото и да се опитваме да останем на върха на еволюционната крива, неизбежно се спускаме обратно надолу до най-дълбоките и тесни процепи на съзнанието си.

Животът ни е като моряшка фанелка - на бели и черни ивици или „от тигана-в огъня”. По този начин се успокояваме пред неизбежността на съдбата. От тези представи обаче животът ни не става по-лек.
Животът продължава да ни завихря по синусоидата, като че ли сме част от гигантски механизъм, в който ролята ни е да си пестим енергията по време на подем и да я отдаваме, когато започне падането.

Обаче на кого я отдаваме?
Нашето триизмерно съзнание пребивава в затворено пространство (тялото) и боледува от всякакви фобии. Най-голямото нещо което може да си представи, това е същата двуизмерна синусоида на живота във вид на триизмерната спирала на еволюцията. И след това - твърда умствена абстракция на базата на несъзнателни импулси или пресята информация от по-високи измерения, през ситото на човешкия разум.

Само ако се изстръгнем от третоизмерния свят към четириизмерни, петизмерни и нагоре пространства, можем да разберем поне нещо за себе си т.е. да видим реалността такава каквато е без да се нарушава от гравитацията и изкривяването на времето.

Тук се крие цялата истина за динамиката и застоя на човешкото съзнание.
Ние сме това, върху което се фокусира нашето внимание (енергията). Вниманието на човека е преобразувател на светове, както на нискочестотни, така и на светлоносни.
Ако човек е фиксиран само в третоизмерния свят, то той е обречен вечно да блуждае в неговите тъмни „подземни коридори”.

За човек, цялата истина се помещава във фокуса на вниманието му.

Където попадне лъча на третоизмерното фенерче на съзнанието му, това е и неговата реалност.

Целия му живот може да премине под хипнозата на кръгчето му от светлина. Човек целенасочено започва да търси изход от тъмницата на съзнанието и ако напусне затвора на триизмерната си реалност и ще стане свободен.

Процесът на преминаването на триизмерния човек към по-обемно възприятие обикновено е драматично.
Трябва да премине през невидим праг в съзнанието си и колкото е по-близо човек до тази фатална черта, толкова по-силни енергии го връхлитат и най-често - “прегаря”.

Разумът не успява да „преработи” по-високите вибрации т.е. да си обясни логически, по обичайния начин какво става с него.

В тези моменти само огромната сила на волята може да помогнат да предотврати срива на разума и ужаса на прегаряното..
Всичко, което човек е познавал през годините си, целия му духовен опит, не му помога да си обясни, защото го самосаботира.

Медитациите не работят както преди, осъзнатите сънища секват.
Дори вътрешният глас ти се струва, че те е напуснал.

“Самотата” е осезаема.
Към нея идва и страха - не животинския, който се е научил да контролира, а енергийния.
Този страх не е в корема, а на повърхността на тялото - прилича на хладен, съскащ обръч, който изстисква съзнанието.

В главата ти бучи и енергията така силно се върти в гърдите ти, че започва да усещаш силни болки, в гърлото усеща постоянно парене, което отслабва гласа ти.

Това е старта на необратимия процес на трансформацията и възнесението, дори и все още да се придържаш към старото, да продължаваш да четеш духовни книги, където мъдреците описват извисяването на духа като екстаз от чувства, като всеобхватна любов и в същото време докато четеш тези думи, в душата ти има само една пустота.

Когато душата се придвижва към ново за нея състояние - това е огромен стрес и за физическия й носител.

Заради новия приток на енергия, душата вибрира от възбуда, а човешкият й фрагмент преживява шок.
В човека се случват процеси на промяна на съзнанието и трансмутация на тялото.
Човешкият фрагмент успява да премине в качествено ново измерение с различно мислене и светоглед. Новият човек сега може да се посмее над стария си кръгозор, разглеждайки го многоизмерно: едновременно отвътре и отвън.

Преходът към ново ниво на съзнание става скокообразно, понякога внезапно.
До колко ще разшири съзнанието си човек, до къде ще се разпростре вниманието му, всичко зависи от неговата воля и намерение.

Ако човек покорявайки макрокосмоса, игнорира микрокосмоса, то съзнанието му ще се развива нехармонично.

Само когато се балансира в макро и микрокосмоса, човек може да се развива хармонично. Той ще започне да възприема реалността от всички страни, постигайки самата същност на материята и пространството.

Когато при душата идва жаждата за промени, тя търси вид на нова енергия, която тя трябва да трансформира в себе си.
За да стабилизира психиката си, човек е принуден постоянно да пуска насъбраната енергия от висшите центрове в нисшите.

Докато е в това състояние, човек трябва да прави повече физически упражнения, да пребивава сред природата. Ще дойде период, в който човек ще се почувства като проводник, през който преминава енергията.

Ще му се струва сякаш на главата му са монтирали голям светлинен кабел, по който струи светлина.
Част от енергията се поглъща от тялото, друга минава през краката в земята, а най-много от енергията се излъчва навън.
Тялото става леко и еластично: то сякаш свети отвътре, привличайки вниманието на другите. В гърдите става трансформация.

Сърцето, затворено и приглушено от нискочестотната енергия на социума, от мъничък фитил пламва в големия пламък на любовта.
Тази любов се излива сама по себе си без всякакви причини, изглажда всички ъгли, опипва всички части в съзнанието му.

• Без любовта, съществуването във висшите сфери е невъзможно.
• Любовта е като „ лепило”, което споява противоположните енергии.
• Любовта не е морално качество, а еволюционно. Без нея няма възможност за разширение на съзнанието чрез интеграция на частите.

Човекът става посредник между многомерната Вселена и третоизмерната матрица, принуден да споделя с останалите хора своята преизпълваща космическа енергия. Иначе ще стане застой на енергията.

Той разбира, че този който първи се „пробуди” от безсъзнателното пребиваване в третоизмерния свят, трябва да буди и останалите „спящи”.
Такъв е законът на еволюцията.
А колко хора е събудил, зависи от неговата енергоемкост и сила на намерението, както и от „мисията”, която му е възложена от Висшия му Аз.

Просветленият човек знае, че енергийните възходи и падения на хората ще тормозят съзнанието им дотогава, докато човек не се събуди и не започне да осъзнава, че твори собствената си реалност…

Спирам до тук засега, за да не ви “стресирам” повече..)

За да ви пиша, за да сте тук и да четете това, значи вече, сте готови да преминете отвъд историята с бърнаута (burnout) и да се превърнете във Висше Творческо Същество.
Бъдете светлина по Пътя си!

С обич,

Биляна